Стъпвам на постелката всеки ден. Не се хваля… просто имам основателен отговор на въпроса „защо“. За да практикуваш йога всеки ден, е необходимо да имаш солидна и мотивираща причина. Сега, като направих ретроспекция, се оказаха всъщност множество причини, тъй като те са изменчиви и заедно със самия живот се променят и еволюират. Но винаги си остават основателни. Това, което искам да ви разкажа, е за еволюцията им.

Както споменах, имам ежедневна лична практика (садана) и не се хваля с това, нито искам да изтъкна колко съм дисциплинирана. Всъщност в останалите сфери от живота ми въобще не мога да се похваля с дисциплинина. Даже обратното – винаги съм била малко или много бунтарка, което хич не си пасва с дисциплината. Просто винаги имам мотивираща причина. И ако очаквате да ви кажа, че практикувам, за да получа просветление, грешите. През годините съм имала доста прагматични и общочовешки причини.

За физическото тяло

Стъпвала съм на постелката, за да поддържам тялото си. „О ужас! Това е толкова първично… Тялото е временно и да се идентифицираш с него е толкова… не духовно!“ Шок, най-вероятно не съм достатъчно духовна…  И сега, скъпи ми духовни приятели, които търсите пълна реализация на висшето съзнание, искам да ви попитам: как щяхте да развивате духа си, ако не бяхте манифистирани в тяло? Ако превозното ви средство в този живот – тялото не ви служи и ви изневерява, ще имате ли сили и енергия за каквато и да било духовна практика? Физическото ни тяло има пряка връзка с енергийното и менталното и то има нужда от поддръжка. И е важно!

За менталното и емоционално тяло

Много пъти стъпвам на постелката, защото съм тъжна, радостна, ядосана, спокойна, влюбена или разлюбена. Емоции… и всяка от тях мога да изследвам през тялото си, защото му вярвам. Широко разпространено е вярването, че йогите са единствено и само в равно и спокойно състояние. И тук отново ще ви шокирам… Както всяко човешко същество, което не е приело фалша за свой спътник в живота, всички ние – йога учители и практикуващи – имаме емоции и не сме равни, вървейки през живота.

Аз изследвам психо-емоционалното си състояние през тялото и дъха си всеки ден в лабораторията на йога постелката ми. Практикувам Ащанга йога Майсор, което за някои хора означава „една и съща поредица от пози всеки ден“. Държа да ви кажа, че практиката ми всеки ден е различна и ако не практикувах Ащанга сигурно нямаше дори и да знам, че тя се променя спрямо емоциите, които преминават през мен. Ако някой може да практикува всеки ден по един и същ начин, с един и същ интензитет, като робот, без да почита естествените цикли на живота, то той или е приел фалша в живота си, или е получил просветление. (Ако познавате човек от втория тип, моля да ме запознаете, тези с фалша не са ми интересни и аз съм го вкусвала.)

Та мисълта ми е – вчера йога практиката ми беше два часа и половина, днес 25 мин. И това не прави нито едната, нито другата по-лоша или по-добра. Двета ми най-дълбоки и най-есенциални практики бяха, когато сестра ми роди Самуил и когато един от най-добрите ми приятели, Пламен, почина. И мога отговорно да кажа, че не е важно колко асани ще направиш, а колко ще погледнеш навътре в себе си без да правиш байпас на чувствата и емоциите си. Колко емоции ще си признаеш, защото само след признаването идва освобождението.

За сладостта от живота

Годините минаваха и така цветни бяха причините да практикувам, цветни като самия живот. А днес стъпих на постелката с ново „защото“. Практикувах, за да преработя през дъха си всяко напрежение в тялото, за да претопя през дъха си всяка съпротива в позата, съпротива към живота. И така дойде сладостта. Сладостта от самия живот, минаващ през мен и покрай мен. Сладост, непобираща се в думи.

Автор: Цвета Кънчева