СВЕТЛА ИНДИЯ

Светла Индия

Или индийски приказки от един ритриийт

 

Аууу, в Индия ли? Ма там било голяма мизерия. Едни познати са ходили….

Това беше най-често срещаната реакция, когато споменавах за предстоящото ми пътуване до Индия. Обикновено все някакви познати на познати с преекспоинирани впечатления от „тъмна“ Индия.

А когато обяснявах, че отивам на йога ритрийт, следваха въпроси от рода на „какво е това?“, по „цял ден ще се молите ли“ , „леле, ще умреш от глад, сигурно ще ядете само трева“ и любиммият ми: „ама какво, всъщност получаваш?

Ще започна от последния. Получаваш това, от което наистина имаш нужда, дори и да не я осъзнаваш.

Индия ми се случи в момент, в който се чувствах като най-голямата лузърка на света. И не просто в смисъл на „загубенячка“, а на тотално изгубена сред зъбатите вълни на поредната екзистенциална криза , без усещане за хоризонт, току-що изпълзяла дълбините на скорпионската енергия и натресла се в Сатурновата си дупка.  Единственото, което знаех, е че ще бъдедм в Гоа. Не знаех в кой курорт точно, не бях виждала снимки на хотела дори  – просто не се поинтерсувах. Тръгнах с пълното доверие, че ще отида точно там, където трябва да бъда за мое най-голямо добро. Така и стана.

Благодаря на ащанга йога учителите си Цвета Кънчева и Красен Стоянов, създателите на  Ащанга Йога Шала, че ме поведоха на това неподозирано трансформиращо пътешествие навън и навътре, в което открих Индия и преоткрих себе си. И двете сме удивителни! 🙂

Ето как.

Всяка сутрин за мен и цялата група започваше с изчистване на чакрите, биоенергийна гимнастика за освбождавне на всички пояси на напрежението (кратки и много полезни техники, които си взех и„за вкъщи“, а после следваше сесия ащанга йога. Първите дни стъпвах на постелката някак тежка, ленива, скована, сякаш освен тялото си, стоварвах и сто кила емоционален неразопакован багаж. Но постепенно тялото ми омекна, както и сърцето ми. Умът ми притихна и обичайните филми в главата ми пуснаха финалните надписи и оставиха място за нещо ново. А то никак не беше малко, стига да го пуснеш в себе си!

Както установявах ден след ден, изследвайки селищата,  плажовете,  джунглата и събитията на Гоа, Индия е ОТ ВСИЧКО ПО МНОГО.

Цветове!

Дъгата е обрано клише в сравнение с босоногата индийка с надиплено блясково сари, с наръч от стотина шалове на главата и още токова мали и гривни в ръцете, които се надвикват в пъстротата си. По търговската улица на Арамбол вали шарен кашмир, а един обикновен  поднос с плодови сокове, пикиращ над главите ни в арт кафе Артджуна прилича на кутия акварелни боички за деца. Индия има и най-златното златно и то е в  лъчи на слънцето, което лениво потъва в морето, топва четката си и пуска от златото си до босите ти крака.

Вкусове!

Топваш пръст в масал сос и умът ти се побърква, защото не може да изброи различните нюанси, които езикът ти усеща! Опитваш се да ги припишеш на подправки, които познаваш, но….не! Има и още. И още! И просто се предаваш и се облизваш! И се записваш на готварски клас за огромна собствена изненада.

Звуци!

Птиците сутрин, които държат да заявят присъствието си и да заема колкото се може по-голямо аудио пространство.  Следват маймуните, които се збавляват на поляната, докато ние си правим ащнга практиката.  А мантрите? Знаете ли колко е хубаво, да седнеш в една обикновена крайпътна кръчма и докато ядеш, от тонколоните да не бичи ‚Бяла роза“, а де се лее любимата ти мантра! Това си абсолютен саунд хийлинг, който приемаш и през храната. Бийтът на транс парти в джунглата  е съвсем друго нещо. Той те вдига още с наближаването и те държи в някавко непознато измерение заедно с шарената тълпа и цветни светлини. Аз не си падам по техно музика, но това преживяване беше много отвъд жанровия контекст.  А какъв джангър е по улиците!  Пълна какафония от клаксони, защото правила и пътни знаци …ами…няма! Звуците, които се отпечатах най-дълбоко в  мен са сърцебиенето на голямото общо сърце по време на екстатични танци, които те телепортират в друга реалност, където си свързан със всеки и всичко, и  108 пъти Ом, преливащи от сърце в сърце след сутрешна йога практика. И не напоследно място – собственият ти дъх. Дълбок, спокоен, дълъг.

Гледки!

Живехме на брега на река Чопара, точно на естуара й, където тя беше  ленива, щедра и добра. Ще ти попее заедно с вятъра и птиците, ще те изслуша, ще отнесе благосклонно и въздишките, и сълзите  ти, и  фалшивото ти пеене. И ще те възнагради с въсторжен изгрев, преди да те изпрати на сянка под някоя палма.

Другата важна среща със слънцето, разбира се, бяха залезите на плажа. Това е събитие не само за туристите, но и за всички местни жители.  Плажът се изпълва с хора, слагат се маси точно пред прибоя и хората заемат своите места, за да наблюдават поредния слънчев спектакъл.  Обикновено, когато съвсем наближи водата, се скрива зад рехава пелена мараня и само няколко пъти в сезона се случва то да направи touch down” , да се види как влиза в морето. Имахме късметът да ни огрее буквално такова събитие и то точно където реката се влива в морето, посрещната от развълнувания прибой. Велико!

Друга величествена гледка беше 90-метровия водопад в сърцето на джунглата, изливащ тежките си води в голям вир, единствените води в района, които ти носят истинска прохлада, успокояват те и те пречистват.

Докато изследвахме Гоа, пред погледите ни се редувха стари колониални сгради, схлупени къщи, модерни хотелски селища, почти картонени бараки-къщи. Разкош и мизерия, живеещи на калкан. Това е положението там. Зависи за какво имаш очи. И сърце.

 Докосване!

Ако трябва да опиша преживяването в Индия с едно изречение, то е:“топло портокалово масло, което се излива в сърцето ми и потича към гърлото“.  Запомнила съм със всяка клетка това усещане по време на аюрведа масаж в едно малко студио, докато лечителката изливаш маслото междъ гърдие ми. . За мен ароматът на портокал е аромат на щастие. Но когато към него прибавиш вещите ръце на лечителката, които се плъзгат от върха на пръстите по цялата ти ръка, имаш усещането, че точно в този момент Индия те обича. И не само Индия. Вселената. И, всъщност, не е само тя. Ти. Ти се обичаш.

Хората!

Истинска манифестация на обич са и хората, които срещнах  в Индия.  Местното население – толкова мили хора не бях срещала! Винаги ще откликнат. Ще помогнат, ще те накарат да се почувстваш сигурен и спокоен. Забраявяш си телефона в супера (два пъти!) и си го намираш там. Не можеш да се оправиш с банкомата – ще ти покажат. Загубил си се – ще те приберат. И винаги са спокойни, ведри, усмихнати.

Другите хора, бяха моите съритрийтъри, с които споделях преживявания, места, храна, душа…

И колкото и да бях обърната навътре, все встрани сама с тефтера, се сързах с тях. Обикнах ги. И им благодаря.

А когато съм заобиколена от толкова много усмивки и любов, си казвам „май трябва да съм свършила нещо като хората, за да имам това в живота си!“.

Ами свърших, да ви кажа.

Заминах за Индия и дойдох на себе си.

Откъснах се от ежедневието и се сързвах със своя вътрешен дневен ред, винаги натикван в долните чекмеджете на съзнанието.

Срещнах се с нови хора , през които опознах и пресъздавам собственото си Аз.

Заминах с куфар, пълен с емоционален багаж, а се върнах….с рокли и маниста:).

Гледах навън, а виждах навътре.

Слънцето изгряваше на хоризонта, но светеше вътре мен.

Тръгнах с билет за самолета, а се върнах със собствени криле.

Точно заради това  многолико и пъстро вътрешно пътешествие, започващо всяка сутрин от йога постелката, успях да видя Идния в пълната й пищност и красота. Няма нищо тъмно в Индия, да знаете.  Пристигнах в Индия объркана и тъжна, а в края на ритрийта се чувствах като нежната похитителка на вселенския камион за сладолед! Имам и за раздаване.

Благодаря от сърце за това променящо ме преживяване и пожелавам на своите йога учители. И на фотографката Надя Джамбазова, която снима със сърцето.  Животът да им рагръща щедрата си постелка на още много прекрасни места места и с много хора.

Намасте.

Автор: Мария Бикова (Anima Joya)

Фотограф: Надя Джамбазова